201701.27
0

Веска

Заблуда е, че реформата в съдебната система представлява промяна в този или онзи закон или написванто на нов закон в която и да е област. В този смисъл всеки, който твърди, че ще направи реформата, стига да му бъде дадена достатъчна власт, лъже. Реформата е нещо много по-голямо, всеобхватно и продължително. Реформата е дори и това да уважаваш постигнатото преди теб, да го цениш и  надграждаш. Това е продължителен процес, той е венеца на човешката мисъл и достижения, а не мимолeтна мисъл или мимолетно усилие. В този смисъл всички, които говорят за реформа в съдебната система не можаха да я дефинират, не можаха да обяснят на обществото какво представлява тя.

Провалът в правосъдието ни се дължи на много причини.

Тук ще се опитам да посоча някои от тах.  Нямам претенции за изчерпателност и тези причини може да бъдат допълвани.

  1. Лоши закони – след тъй наречената демокрация нивото на законодателството спадна драстично. В демократичната еуфория бяха ликвидирани много от гаранциите за качествено законодателство – участие в законотворчеството на общоприети авторитети, широко обсъждане на проектозаконите, приемане на закони аd hoс.   Правната ни и политическа общност се плъзна по наклонената плоскост на реваншизма, което заложи настоящата мина в обществото. Реваншистките закони  се пишеха на коляно от няколко персони, изплували на повърхността и нарекли себе си “демократи”. От кресливите им лозунги обществото  изпадна в ступор и всичките му защитни сили бяха блокирани. Хората бяха разделени на добри и лоши и самоназначили се  триумвирати определяха съдбата им. Законодателството  започна да се прави за едни хора и против други. Професионализма бе изхвърлен на бунището.  Най-яркият пример за това бяха поземлените комисии, съставени от 100 процента политически активни лица с модерния политически знак.

Реституцията бе наложена едностранно и революционно /по примера на 9.09.1944 година/. Никой не помисли за последиците от това, никой не даде прогноза за резултатите.  Политическата обстановка и мода не позволяваха дори коментар, камо ли противопоставяне. Анализите, които бяха направени в другите постсоциалистически страни позволиха във възможно най-висока степен да се избегнат или тушират тези катаклизми в обществото.

Освен това самата реституция бе несправедлива и облагадетелстваше само една част от засегнатите – тези, които имаха претенции към материални активи. Ако бе извършен необходимия анализ и бяха поставени на масата всички въпроси, касаещи реституцията, биха били отчетени и много други фактори – например недооценяването на труда на хората на научния труд, чиито възнаграждения бяха обидно ниски и което се дължеше именно на отречената соц. доктрина. Никой не помисли как би следвало да се реституира ограбването на труда им за сметка на други прослойки от населението, фаворизирани от политическия строй.

Тези части от населението не само че не получиха нищо за несправидливостта, проявена към тях, но за разлика от тях останалите реститути получиха и това, което бе надградено от всички нас към техните одържавени някога материални активи.

В еуфорията по възстановяването всеки, който заемаше някакви властови позиции можеше да си “възстанови” всичко, което пожелаеше, въздействайки на многото служби и особени юрисдикции, имащи отношение към реституцията – общински отдели, поземлени комисии. Същите бяха до такава степен безконтролни, че в практиката съм се натъквала на реституция на имот в центъра на София на кмет, чиито наследодател никога не е имал имот там. Натъквала съм се и на случаи, при които поземлената комисия възстановява изключително ценни поземлени имоти /в границите на София/, които са конфискувани с присъда по наказателно дело или са конфискувани за неплащане на данъци. Т.е. получи се “девети септември” с обратен знак – взелите властта се облагодетелстваха пред очите на слисания народ, който започна да трупа озлобление, както срещу властта, така и срещу законодателството.

Получи се първото сриване на доверието в закона и отказ от лоялност и законопочитание.

Как бяха  направени приватизационните закони –  собствеността на предприятията се прехвърли отново на лоялни към властта хора – същите малко преди конкретната приватизационна сделка бяха назначени за директори със съответните права да приватизират, само че, вместо да управляват те продадоха предприятията на части и ликвидираха  икономиката.

Тази несправедливост започна да разлага обществото, подрони моралните му устои, разми  границата между добро и лошо и спомогна за падането на много задръжки. Обидените не се считаха длъжни да се придържат към някакъв установен до тогава обществен и правов ред.

И особената специфика на  нашия обществен живот, която с пълна сила важи и по отношение на законодателния процес – да рушим всичко съградено от хората преди нас и да започваме уж “на чисто”. Както разрушихме икономиката си, сградите, паметниците и всичко останало, така разрушихме и правото. Започнахме да отменяме  базови закони да пишем изцяло нови, зачертвайки всичко постигнато досега.  Справка – Гражданския процесуален кодекс. Отменения ГПК беше реципиран от немското законодателство и съдържаше всички класически принципи на правото.  И вместо да бъде коригиран и допълнен в някои части, където бе необходимо, бе приет напълно нов такъв. Това обърка правната общност. Предвид консерватизма на правото  99% от нещата останаха, само че с променена структура и номерация. Не може да се разбере в каква посока са промените, тъй като досегашните текстове и практика трудно се откриват и сравняват. Изучаването на тези промени и свързването им с практиката, както и създаването на нова такава отнеха около 5 години на правната общност, което според мен влоши изключително много качеството на правораздаването. Да не говорим за някои направо реакционни текстове от него, които задълбочиха противоречията в обществото  и аз все повече се убеждамам, че целта на подмяната са били някои конкретни текстове, които е било нужно да бъдат скрити, поне при първоначалния прочит. Те на свой ред  противопоставиха едни групи от обществото на други. Тези текстове  /например чл. 417 от ГПК/ задълбочиха противоречията и недоверието в законодателството и  съдебната систма, още понече че противоречат на европейското законодателство.

По същия начин  се развиват нещата  и по отношение на Наказателния кодекс и Наказателно-процесуалния кодекс. Сигурно  ще  са ни нужни нови пет години, за да разберем къде в новите кодекси са  скрити класическите  институти на наказателното право и какво са искали да скрият депутатите от широката общественост и от юристите с разместването на текстовете.

  1. Ниско ниво на депутатите в Народното събрание– там липсва сериозна юридическа експертиза – както по отношение на правните норми, така и по отношение на процедурата по приемането  и промяната на законите. Бидейки на практика премиерска формата ни на управление, всичко се диктува от един център – кръга около премиера. Това не позволява независимост при преценката и обсъждането. Прокарват се закони еднодневки, обслужващи определен човек или конкретен казус – справка промяната за законите за КТБ, Избирателния кодекс,   промяната на изискването на шеф на ДАНС и много други. Тези закони се приемат без да минат дългата процедура по обсъждане, даване на становища и прецека от аналитичен специализиран орган – например съществуващия преди Съвет по законодателството. Пороците на политическата ни система се отразяват пагубно на законотворчеството.  Ниското интелектуално ниво на голяма част от депутатите не способства за сериозно участие в дебатите за приемане на който и да е закон.  На практика НС  действа само по волята на няколко депутати от водещите политически сили, показващи демонстративно пренебрежение към останалия депутатски пълнеж, който няма собствена както политическа воля, така и юридическа такава. Друг е въпроса че това е търсен резултат с оглед да не се пречи за налагането на  волята на водещата политическа сила. В резултат на това се получава изключително лошо, недообмислено или откровено лобистко законодателство. То от своя страна изкривява правовия ред в държавата и след като за професионалистите  станат ясни дефектите му се налагат промени /пак по същия сценарий/. Това перпетум мобиле държи цялото общество нащрек и не позволява държавата да бъде  вкарана в нормално юридческо русло. И това се случва при положение, че имаме изключителни примери за добро законодателство, което не е нужно прекалено много да приспособяваме към нашите конкретни условия.

Резултатите  от референдума  показаха, че този дефицит в Народното събрание много ясно се схваща от народа. Ниското ниво на депутатите е в основата на гласуването за избор на личности. Политиците прекрачиха границата за нормално ниво на управлението и съответно нормално правене на политика и законодателство. Каквито и  да са възраженията срещу мажоритарния избор вече действа принципа на махалото – лашкаме се от  едната крайност в другата – след като един път е прекрачена разумната граница резултатът е този.

На другия полюс на негативите на Народното събрание са депутатите, които “работят депутати”. Тяхното депутатстване не е плод на качества, признати и оценени  от избирателя. То е плод на партийни игри /водене на няколко листи при избори, влияние в съответната партия, вътрешнопартийни надцаквания и т.н./. Може да ми се опонира, че тези лица са като дялани камъни и са научили добре основите на управлението.  Според мен и не само тези хора са конформисти, те не са способни на творчески подходи и решения, роби са на статуквото и са създали непробиваеми мрежи от връзки и зависимости, които не само че ги облагодетелстват, но и правят отстраняването им трудно и дори невъзможно. Те не са полезни нито за самото Народно събрание, нито за просперирането на държавата. Високите изисквания  към законодателството ни освен знание изискват  и творчески подход и известна доза риск. Вечните персони с нескончаемото си присъствие в законодателния орган запушиха пътя за развитие на няколко поколения, тушираха творческия им ентусиазъм и отвратиха народа от партиите. Всички знаем имената на тези лица и от кои партии са. Те не са по-малко вредни от другата категория –  на почти неграмотните депутати. Ако имат чак такава експертиза нищо не пречи да продължат да бъдат полезни на други поприща. Законодателният ни  процес е заложник и на тази особеност на Народното ни събрание и много от неуспехите му се дължат на лобизма на вечните депутати, техните връзки и обвързаности с различни лобита и отчетливите им действия в защита на едни или други интереси. Набива с в очи законодателството по отношение на монополистите, по отношение на слънчевите  и ветропарковете и много други.

  1. Лоша селекция на кадрите в съдебната система – веднага след промените през 1989 година  голяма част от юристите в съдебната система бяха  извадени от нея по различни причини – всички до една конюнктурни. Получи се разчистване на сметки, подобно на това през 1944 година. От системата бяха изхвърлени изключително качествени специалисти – като политически непригодни?, които, вместо да правораздават и да развиват системата,  потърсиха реализация другаде, включително  от другата страна на правото. Това спомогна изключително много за сриване  авторитета на съдебната система.

Заедно с това в съдебната система започнаха да се назначават политици /които имаха юридическо образование, но нямаха никакъв юридически стаж/, което допълнително демотивира редовите магистрати. Знам колко многто подразни юрдическата общност назначаването директно за върховен съдия на една жена, дошла от политиката без необходимия юридически стаж и без да е минала по стълбицата на съдебната система. Да бъдеш върховен съдия е върхът на кариерата, а не началото му. И как са се почувствали останалите съдии и имали ли са вече някакви скрупули, когато са правораздавали. Ами  назначаванто на председател на Върховния съд – колкото повече викаш за определена политическа сила, толкова си по-удобен. И резултатът е ясен – професионализмът излезе от съда.

Не са случайни и скандалите в съдебната система. Те никога не са принципни, а винаги са свързани с конкретни личности и назначениия. Видно е с просто око, че във Висшия съдебен съвет  тече противоборство на различни лобита, все политически. Тази битка сама по себе си налага извода, че правосъдието и правораздаването не е безпристрастно,  че там има страхотни интереси, които не разчитат просто на честно правораздаване. Отделно от това казаното по-горе за качеството на кадрите в Народното събрание с още по-голяма  сила важи и тук. Извинявям се за казаното на качествените хора там,  но епичната битка по повод един  есемес ми прилича на свада между две деца в детската градина, едното от които е наклеветило другарчето си на учителката. Ужасно за държавата ни интелектуално падение.

4. Липса на приемственост – ние не сме измислили правото.  То е измислено още от римляните  и ние можем само да го прилагаме на местна почва, като се съобразяваме с местните особености. В този смисъл всеки от основните закони подлежи на усъвършенстване, но така, че да бъде видно какво точно  е променено и на каква почва се стъпва.  Вместо това нашите политици винаги говорят за кардинални промени, които всъщност означават обръщането на законодателството с хастара навън. Пишат се на акорд нови основни закони и кодекси и се обръщат наопаки цели институти от законодателството, познати  от всички правни системи. В желанието си да покажем “демократичност” бяха унищожени много инструменти за защита на правните субекти.   Това се отрази иключително зле на правната сигурност.